КУ̀МЯ СЕ, -иш се, мин. св. -их се, несв., непрех. Разг. Неодобр. 1. Държа се надменно, горделиво, неприсъщо за обикновените отношения; важнича. По-късно откъде Пазарджик се подаде аскер, орта сеймени пазеше някакъв големец. Големецът се кумеше сънливо зад първата редица войскари, подпухнал и отегчен. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 236. Възбудена, развълнувана, Стела разказа всичко, което се беше случило миналата нощ. Ружка беше така изненадана, та слушаше със зяпнала уста, забрави да се куми, перчи и важничи, както имаше обичай. Ем. Коралов, ДП, 156. Сега зидарите се кумят на една страна, момците на друга. П. Тодоров, Събр. пр II, 90.
2. Въртя се на едно място, без да върша работа; бавя се, суетя се, бездействам. — Трябва да вървя. Не свърта ме като помисля, че Котел е на ден път, пък седя, та се кумя. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 528. — Хайде бре, Мино, стига си се кумил, ами виж да нагласиш мотиките, че сутра рано ще тръгваме на лозето! Ст. Марков, ДБ, 478. ● Обр. На край селцето се кумеше изкривената вече къщурка на бае Димитър Бързака. А. Страшимиров, А, 630.
3. 3а булка — стоя смирено, мълчаливо, вдървено. — Ами къде ти е невестата, децата.— Ето ги, една част само. . — показах аз жената, която се кумеше зад мене като млада невеста. Ст. Даскалов, EС, 55.